Бя̀ла е град по поречието на река Янтра в област Русе, Централна Северна България. Той е административен и стопански център на едноименната община Бяла и вторият град по големина на населението в Русенска област.
География Градът е разположен в централната част на Дунавската хълмиста равнина, край река Янтра, на 54 m надморска височина. Шосейни пътища водят за Русе (55 km), Велико Търново (55 km), Свищов (48 km), Плевен (98 km) и Попово (49 km).
На 7 km в посока Велико Търново е разположен квартал Гара Бяла. Там се намира железопътната гара, поддържаща железопътната линия Русе – Горна Оряховица (София), както и редица фирми от индустрията в града.
Релефът на Бяла е равнинно-хълмист. Градът е разположен в долината на Беленската река и на хълмовете около нея. Естествено е защитен от релефа на местността от север. Почвите са черноземни и горски. Климатът е умерено континентален – с горещо лято и студена зима. Поради географското положение на Бяла преобладават западните, северозападните и североизточните ветрове, ориентирани главно по речните долини.
Между градската част и промишлената зона тече река Янтра, над която има два моста един до друг: действащият мост и Беленският мост-паметник на Кольо Фичето. Средногодишният отток при Бяла е около 37 m3/s. Максималният отток на Янтра е през пролетта, когато е причинявала наводнения. Понякога нивото на водата е достигало до свода на моста. Голямо наводнение през 1897 г. отнася повечето колони на Беленския мост по време на проучвателни разкопки.
Население Брой Долната таблица показва изменението на населението на града в периода след Втората световна война (1946 – 2025):Население по градове и пол в България, НСИ.Население – градове в България, WorldCityPopulation.Население – градове в България , pop-stat.mashke.org. Година194619561965197519851992200120052007200920112016201920222025Население6352785493621055511030112221000695819282901584577705745969916252Източници: Национален статистически институт, „Citypopulation.de“ и „Pop-stat.mashke.org“ По данни на ГРАО към 15 юни 2026 г. в града живеят 7733 души по настоящ адрес, от които 7247 жители по постоянен и настоящ адрес,Таблица на адресно регистрираните по постоянен и по настоящ адрес лица в община Бяла, област Русе което го прави второто по големина населено място в областта.
Етническа принадлежност Според официалното преброяване от 2011 г. населението на град Бяла се състои от:Етнически състав на населението на България – официално преброяване от 2011 г. българи – 6892 (81,5 %) турци – 301 (3,56 %) цигани – 890 (10,52 %) други – 12 (0,14 %) неопределили се – 53 (0,63 %) неотговорили – 309 (3,65 %)
Религии Населението изповядва основно православие. В центъра на града е издигнат храмът „Свети Георги“, който масово се посещава на празници. Църквата не е голяма, но е добре устроена. В града има изповядващи исляма. В северната част на града има турска махала. Ромското население обитава основно квартал „Освобождение“ на югоизточния край на града, вляво от изхода за Попово, на южния склон на хълма „Бабина патка“.
История Името на Бяла произлиза от белия цвят на близките скали. Отначало хората, заселени в района на трите хълма, нарекли селището „Бяла земя“. По-късно за краткост го наричали само Бяла. Според други тълкувания името може да произхожда от италианската дума „белла“ – хубава.Език традиционно употребяван по тези земи от древността.
Бяла до XIX век Археологическите проучвания показват, че организирани форми на живот в землището на Бяла е имало още през неолита. При археологически разкопки около Бяла са открити части от зидове, глинени съдове и монети от римско време.
Изследванията показват, че около бреговете на река Янтра през IV – V век е съществувала римската крепост „Градището“. Тя е една от осемте крепости за охрана на пътя от Ятрус (с. Кривина) до Никополис ад Иструм (с. Никюп). Две са били на левия и 6 на десния бряг на Янтра: до Кривина, Новград, Стърмен, Бяла, Полско Косово, две при Раданово и една при с. Крушето. Беленската крепост е била разположена северозападно от града, върху плато с лек наклон на югозапад. То завършва с висок, скалист и стръмен нос към десния бряг на Янтра, до устието на Беленско дере, срещу каменния мост на Кольо Фичето. С крепостта е свързана стара легенда, според която знатен римски военачалник заминавайки на бран с врага, заровил между крепостните стени на Беленското градище златна колесница с четири златни коня. Това довежда до иманярски разкопки, които откриват само части от глинени съдове, керемиди и монети.План за интегрирано развитие на община Бяла, област Русе 2021 – 2027 г., Община Бяла.
Първият план на Градището е направен през 1929 г. Тогава още ясно личат останките от трите крепостни стени, като останките от зидовете са високи 50 – 60 cm. Северната стена е дълга 308 m, източната – 208 m, южната – 198 m, а от западната няма запазени следи. На южната и източната стена има слаба чупка. През 1949 г. Градището е почти унищожено от каменоломните. Основите на северната и голяма част от източната стена остават под насип, дебел от 1 до 2 метра. Зад стените платото продължава. За предпазване от север личи голям изкоп. На североизточния и югозападния ъгъл има насипи от камъни, като вероятно там е имало по една кула за наблюдение. Нивите между стените са осеяни с късове от късноримски глинени съдове, тухли и керемиди. Могат да бъдат намерени и монети от Грациан (375 – 383 г.), и Теодосий Велики (364 – 395 г.). През годините в музей „Освободителна война“ гр. Бяла за съхранение са предадени общо 362 предмета. Част от тях са изложени в постоянната изложба „Археология“ на музея от септември 2007 г. Сред предметите са и части от глинени турски лули, които свидетелстват за използването на крепостта в по-късен период.
Освен Градището в Бяла има и много други следи, останали от римско време. В местността Каваккьои личат останки от старо селище, има и гробища наречени латински.
В покрайнините на града са намерени и тракийски надгробни могили. По височината Иримиите над Янтра има 7 могили, наредени в направление изток-запад. Добре се виждат от влак между Полско Косово и Бяла. Няколко могили има и в беленските гори. Други могили в околностите на града са разорани и превърнати в ниви. Западно от Бяла, в местността Бяла лъка е намерена малка мраморна плоча, изобразяваща „Диана на лов с куче“. Тя се съхранява от бившия беленски жител д-р Владимир Матев, който пише за нея на 18 юни 1958 г., а след това – в Народния музей в Русе.БЯЛА – градът, работещ с швейцарска точностИстория на Бяла, MlaDite.com.
Преди Средновековието югоизточно от града на около 7 km в Беленската гора е имало селище Пуста Бяла, наречено така по-късно след като опустява заради чумна епидемия. Оцелелите хора се заселват в същото направление на 1 – 2 km от сегашния град, където основават селището Нова Бяла (Ени Беле).Споделена памет – миналото на моя роден град, My virtual classroom, 21 октомври 2015. Посетена на 24 май 2017 г.
Според един от изводите на сегашното си място Бяла съществува поне от края на XV век и населението му е над 100 души, без войниганите. Съществува легенда, че на човек от Нова Бяла се изгубила свинята с прасенцата. Той тръгнал да я търси и я открива близо до брега на река Янтра. Мястото му харесва и се преселва там. След това споделя с други хора от Нова Бяла, които го последват и така постепенно селището се премества на днешното си място.
Селището се споменава за пръв път в турски регистър на ленните владения в Никополския санджак през 1544 – 1545 г. Записано е, че селото се владее от началника на мулетарите Хазър Балъ заедно с черибашията на войниганите. Поименно са описани жителите на Бяла – 17 християнски и 2 мюсюлмански домакинства. Поради непосилните данъци, налагани от турската власт 5 от християнските семейства са напуснали домовете си, когато е наближило времето за регистрация на данъкоплатците. Писарят отбелязва, че са били „укрити“ и ги присъединява към раята на селото. Записани са имената на 5 нови войнигани. От първата половина на XVI век тук живеят и мюсюлмани. Общият брой на населението е 250 – 300 души, от които повечето са българи.
В друг турски регистър от 22 август 1618 година, наречен „Кратък регистър на джизието от неверниците във вилаета Търново", е записано, че Бяла е само 5 къщи (ханета). Не е известно защо българското население е намаляло толкова бързо. Тази малобройност (25 – 30 души) подсказва, че този документ посочва вероятното преместване в новото селище Бяла.Малък етнографски очерк за Бяла – Петко Саралиев, „Роден глас“, бр. 5. По-късно населението бързо нараства вследствие на миграционните процеси към равнината. След Чипровското въстание през 1688 година в северната и северозападна част на Бяла се заселват за постоянно турци. Близо до мегдана и беленската рекичка, в долния район на днешната гимназия, до XX век те са имали джамия, превърната впоследствие в турско училище. Идват и много българи от балканските и задбалканските селища. През XVIII век приижда българско население от Свищов и Арбанаси.
На 30 септември 1790 г. в тогавашното село Бяла е обесен/обезглавен влашкият владетел Николае Маврогени от двама капуджии (портиери), изпратени от султан Селим III и по заповед Хасан паша за неподчинение на Османската империя.Nicolae Mavrogheni
Бяла става най-многолюдното селище в района между Русе и Търново, Свищов и Попово и негов естествен център, за което е освен благоприятното географско положение, спомага и каменният мост над река Янтра, построен през 1865 – 1867 година от самоукия възрожденски майстор Колю Фичето. След построяването му възникват прочутите Беленски ханища. Разположени по средата на пътя Русе – Търново, по важната вътрешна магистрала Русе – Цариград на Османската империя, ханищата превръщат Бяла във важна крайпътна станция.
По време на Руско-турската война от 1806 – 1812 г. руснаците за пръв път влизат в Бяла през 1810 г. Освен него са временно освободени Свищов, Никопол, Ловеч, Русе, Тутракан и Добрич (тогава Пазарджик). Превземането става с много разрушения. На 26.10.1811 г. генерал Михаил Кутузов пише на генерал-лейтенант Марков: „Тази война е жестока. Бяла пострада много, но не е напълно унищожена.“ Съобщава също, че от селището Бяла и от различни райони са били събрани 1500 души конница.
В Никополски регистър за данъка „джизие“ от първата половина на XIX в. село Бяла е описано с около 146 къщи българско население. През 1831 – 37 г. е обхванато от чумна епидемия. С икономическия подем в Бяла се пробужда и националното съзнание на населението. През 1836 година в селото е открито първото училище, а през 1843 година е построена църква. През 1845 г. тук е учителствал Петко Славейков. Георги Сава Раковски в своя „Горски пътник“ посочва Бяла за родно място на легендарния Радой войвода. Феликс Каниц описва селището през 1871 г. като средище на разнообразни занаяти – абаджийство, мутафчийство, кожухарство и др., с чаршия и много дюкяни. В края на османското владичество Бяла наброява 258 български къщи със 773 души и 50 мюсюлмански къщи със 131 души.
Бяла е свързано с въстанията през 1875 и 1876 г. В горите източно от града през есента на 1875 година, по време на Старозагорското въстание, се укрива Червеноводската чета на Върбан Йорданов. След неуспешния край на Априлското въстание оттук минават на път за Румъния апостолите Панайот Волов, Георги Икономов и въстаникът Стоян Ангелов. Те са открити в западните покрайнини на Бяла случайно от срещнал ги турчин. Укриват се в една колиба, когато са нападнати от турска потеря. Влизат в престрелка, при която Волов е ранен. Отстъпват към придошлата река Янтра, опитват се да я преплуват и се удавят в нея на 23 май 1876 г. Днес на това място близо до Беленския мост се издига паметник с бюста на Панайот Волов.
Бяла през Руско-турската освободителна война