Захарният диабет (diabetes mellitus; – „преминавам“), често наричан и само диабет, е болест, характеризираща се с повишено ниво на кръвната захар (глюкоза) в организма, което се дължи на отслабената реакция на клетките към инсулина или на недостатъчното му произвеждане в тялото. Инсулинът е хормон, секретиран от панкреаса, който стимулира клетките да абсорбират глюкозата и да я трансформират в необходимата за функционирането им енергия. Когато клетките не абсорбират достатъчно глюкоза, тя се натрупва в кръвта (хипергликемия), което води до усложнения в сърдечно-съдовата, нервната и други системи.

Захарният диабет има множество разновидности, но най-разпространените форми са 3: Захарен диабет тип 1: дължи се на неспособността на тялото да произвежда инсулин. Захарен диабет тип 2: дължи се на неспособността на клетките да реагират на инсулин, понякога в съчетание с понижено производство на хормона. Гестационен диабет: проявяващ се по време на бременност.

Всички форми на диабет могат да бъдат контролирани чрез изкуствено внасяне в тялото на инсулин, а диабет тип 2 – до известна степен и с други медикаменти. В същото време, с изключение на гестационния диабет, който обикновено изчезва след раждането, диабетът е хронично състояние, което обикновено не може да бъде излекувано. При диабет тип 1 са правени опити с трансплантация на панкреас, но с ограничен успех.

Оставен без медицинско третиране, диабетът може да причини множество акутни усложнения, като хипогликемия, диабетна кетоацидоза или хиперосмоларна кома. Тежки дълготрайни усложнения, свързани с диабета, са сърдечно-съдовите болести, бъбречната недостатъчност, диабетната ретинопатия.

Към 2000 г. най-малко 171 милиона души по света (2,8% от цялото население) страдат от захарен диабет. Най-широко разпространен е диабет тип 2 – например в Съединените щати тази форма включва 90 – 95% от случаите на захарен диабет.

Разпространение Разпространеността на захарния диабет сред човешката популация е средно от 1 до 3% като при децата и юношите е 0,1 до 0,3%. Ако се прибавят и недиагностицираните случаи процентът може да достигне до 6. Към 2002 г. в света от диабет боледуват около 120 милиона души. Според същите изследвания на всеки 10 – 15 години процентът на диабетиците се удвоява. Увеличава се основно и процентът на боледуващите от диабет тип 1. Това е свързано с подобряване качеството на медицинското обслужване и увеличаване на продължителността на живот при заболелите от диабет тип 1.

Наблюдава се расова устойчивост към даден тип диабет. Захарен диабет от тип 2 е най-разпространен сред хора от монголоидната раса. Например във Великобритания сред монголоидите над 40 години 20% страдат от захарен диабет тип 2. На второ място са хората от негроидната раса – сред негроидите над 40 години от този тип диабет страдат 17%. Расата определя и нееднородната честота на усложнения от диабет. Монголоидите развиват в по-висока степен диабетна нефропатия и исхемична болест на сърцето, но е понижен риска от развитие на диабетно стъпало. За негроидите е характерно развитието на тежка и трудно поддаваща се на лечение артериална хипертония.

По данни от 2000 г. най-голям процент на заболели има в Хонконг – 12% от населението. В САЩ процентът на заболели е около 10%, във Венецуела – 4%. Най-ниският процент на заболели от диабет е регистриран в Чили – едва около 1,8%.

Към 2010 г. броят на болните от захарен диабет в България се оценява на около 520 хиляди души или 8,3% от населението над двадесетгодишна възраст, като 200 хиляди от случаите не са диагностицирани.

История на заболяването

Диабетът е едно от първите заболявания, описано в египетски ръкопис от около 1500 г. пр.н.е., като се споменава „отделяне на прекалено голямо количество урина“. Смята се, че първите описани случаи са свързани с диабет тип 1. Приблизително по същото време индийски лекари идентифицират заболяването и го квалифицират като madhumeha или медена урина, като забелязват, че урината привлича мравките.

Терминът „диабет“ или „преминаване през“ е използван за първи път през 230 г. пр.н.е. от гръцкия лекар Аполоний. Заболяването е рядко срещано по времето на Римската империя като Гален коментира, че е станал свидетел само на два случая по време на кариерата си.

Диабет тип 1 и тип 2 са идентифицирани за първи път като отделни заболявания от индийските лекари Шушрута и Чарака през 400 – 500 г., като тип 1 е свързван с младите хора, а тип 2 – с хората с наднормено тегло. В края на 18 век англичанинът Джон Рол добавя термина „захарен“ или „от мед“, за да разграничи заболяването от инсипиден диабет, което се свързва и с често уриниране. До началото на 20 век все още няма разработено ефикасно лечение, докато през 1921 г. и 1922 г. канадците Фредерик Бантинг и Чарлз Бест не откриват инсулина. Това откритие е последвано от разработването на дългодействащия неутрален протамин Хагедорн (NPH) инсулин през 40-те години на 20 век.

Класификация Тип 1

Диабетът тип 1 се характеризира със загубата на произвеждащите инсулин бета-клетки в лангерхансовите острови на панкреаса, което води до намаляване на отделяното количество инсулин. Той се разделя на два вида – имунно медииран и идиопатичен. Повечето случаи на диабет тип 1 са с имунно медииран характер, като загубата на бета-клетките се дължи на автоимунна атака от T-лимфоцити. Макар че има данни за известна генетична предразположеност, развитието на болестта се предизвиква от външен дразнител.

Не са известни профилактични мерки срещу диабет тип 1, който причинява около 10% от случаите на захарен диабет в Северна Америка и Европа. Повечето заболели са в добро здраве и със здравословно тегло при появата на болестта. Чувствителността към инсулина обикновено е нормална, особено в ранните фази на заболяването. Диабетът тип 1 може да засегне деца и възрастни, но в миналото е наричан детски диабет, тъй като обхваща повечето случаи на захарен диабет в ранна възраст.

Тип 2

Диабетът тип 2 се характеризира с инсулинова резистентност, понякога съчетана с понижено отделяне на инсулин от панкреаса. Предполага се, че неправилното реагиране на тъканите на инсулина е свързано с функционирането на инсулиновите рецептори, но конкретната причина за него е неизвестна. Основните рискови фактори за заболяването са начинът на живот и в някаква степен генетичната предразположеност. Повечето пациенти са с наднормено тегло.

Основната част от случаите на диабет са от тип 2, който най-често се среща при хора над 30-годишна възраст, но е възможно да се установи и при тийнейджъри и дори в ранна детска възраст. В ранните етапи на болестта тя се изразява най-вече в намалена чувствителност към инсулина. На тази фаза хипергликемията може да се предотврати с различни мерки, включително с медикаменти, които подобряват инсулиновата чувствителност или намаляват отделянето на глюкоза от черния дроб. Панкреасът реагира на повишеното ниво на кръвна захар, като отделя повече инсулин, но дори повишените количества не са достатъчни, за да се преодолее инсулиновата резистентност и с времето жлезата губи способността си да произвежда дори нормалното количество.

Диабетът тип 2 е пряко свързан с начина на живот и в много случаи стойностите на кръвната захар, след първоначално третиране с медикаменти и под лекарско наблюдение, могат да бъдат върнати в нормални граници и поддържани само с диета и спорт.

Преддиабетът е състояние, при което нивата на кръвната захар са повишени, но не достатъчно, за да бъде пациентът диагностициран като болен от диабет тип 2. Много болни от диабет тип 2 преди това са прекарали години в състояние на преддиабет.

Гестационен диабет

Гестационният диабет в някои отношения наподобява диабета тип 2, включвайки съчетание от относително неадекватна секреция и чувствителност към инсулина. Наблюдава се при 2 – 5% от всички бременности и обикновено изчезва след раждането, макар че 20 – 50% от засегнатите жени по-късно развиват диабет тип 2. Гестационният диабет подлежи на контрол, но изисква медицинско наблюдение в хода на бременността.

Макар че сам по себе си е преходен, без третиране гестационният диабет може да увреди здравето на плода или на майката. Сред рисковете за плода са повишено тегло при раждане, вродени аномалии на сърдечната и централната нервна система и скелетно-мускулни малформации. В тежки случаи може да се стигне до смърт на плода, най-вече в резултат на влошена плацентна перфузия.

Симптоми Симптомите на диабета обикновено се появяват едва когато нивата на кръвната захар станат извънредно високи или започнат проявите на усложнения.

Трите класически симптома на диабета са: Засилено уриниране (полиурия) – при надхвърляне на бъбречния праг за глюкоза (около 10 mmol/l), кръвната захар започва да се отделя с урината, увличайки със себе си значително количество вода и предизвиквайки по-често и обилно уриниране. Повишена жажда (полидипсия) – за да компенсира повишеното отделяне на вода с урината, организмът извлича вътреклетъчна вода в кръвта, предизвиква обезводняване и централната нервна система реагира с усещане за жажда. Повишен апетит (полифагия) – този симптом е обикновено по-силно изразен при 2 тип диабет, където високото ниво на инсулин стимулира чувството на глад; от друга страна недостатъчната енергия, която достига до клетките, поради намалената инсулинова чувствителност, кара организма да набави повече калории и повече храна.

Сред по-рядко срещаните симптоми са: Замъглено зрение – среща се често при повишена концентрация на кръвната захар; в очната леща глюкозата се превръща в сорбитол, който задържа много вода, в резултат на което се получава периодична промяна в обема и формата на очната леща. Чести инфекции – потиснатият общ имунитет, лошият кръвоток в тъканите и високата концентрация на глюкоза (добра хранителна среда за много бактерии) допринасят за честата изява на някои инфекции, които са характерни за захарния диабет – гъбични инфекции на гениталиите, кожни инфекции (циреи, „гнойни пъпки“), инфекции на пикочните пътища и други. Трудно зарастващи рани – високите стойности на кръвната захар възпрепятстват нормалното функциониране на левкоцитите, които са основен елемент в почистването на мъртви тъкани в тялото, зарастване на рани и борба с причинителите на инфекции; освен това за по-продължителен период от време захарният диабет води до склерозиране и задебеляване на най-малките и големите кръвоносни съдове и това причинява влошен кръвоток, лошо хранене на тъканите (включително достъп на кислород и защитни елементи на кръвта) и оттам по-бавно и трудно зарастване на рани и по-често възникващи инфекции. Хиперосмоларен некетонен синдром и хиперосмоларна кома – това състояние се получава вследствие на високата концентрация на глюкоза и силното обезводняване на клетките, а симптомите му много приличат на тези на кетоацидозата; по-често срещано е при диабет тип 2.

Сравнително редки симптоми, по-често срещани при диабет тип 1, са: Умора – при захарния диабет клетките на тялото са неспособни да усвоят от кръвта достатъчно глюкоза, което се проявява като усещане за умора. Загуба на тегло – въпреки нормалния или дори по-високия прием на храна, болните от диабет отслабват, поради непълното усвояване на глюкозата и обезводняването. Кетоацидоза – неспособността за усвояване на глюкозата кара клетките да търсят други източници на енергия. Следователно разграждат мазнини и протеини. От разграждането на мазнините (бета-окисление) се получават тъй наречените „кетотела“; те увеличават киселинността на кръвта, което има сериозни последствия за работата на всички клетки и най-вече тези на нервната система.