Българска литература наричаме литературата, писана на български език от времето на неговото възникване като книжовен език до наши дни. Изследователите я разделят на няколко периода, като границите между тях са условни, а и дискусионни.
NB! Всички налични статии за български писатели и поети могат да бъдат намерени в :Категория:Български поети и в :Категория:Български писатели. По-долу са изброени само избрани имена на български автори.
Периодизация Старобългарска литература (9 век – 18 век) Основна статия: Старобългарска литература.
Това е началният период на българската литература, който обхваща периода IX-XVIII в., някои изследователи разглеждат и по-ранни явления и текстове, писани на други езици или с други азбуки и знаци. Тя се разпространява в ръкопис и се разграничава и дори съзнателно се противопоставя на устната словесност (фолклора), за който може да се съди само по косвени данни и по-късни записи. Постепенно се очертават три големи слоя в българската средновековна словесност: висока религиозна книжнина, ниска (народна) литература и устна (фолклор).
Старата българска литература е предимно преводна, но съществуват и оригинални произведения. Всъщност през Средновековието, особено в по-ранните му периоди институцията на автора не е изградена и трудно може да се разграничи доколко един текст е авторски, превод или преработка на по-ранен текст. Много от произведенията не са подписвани, при други по-късни преписващи са пропускали или променяли името на първоначалния автор. Книжовниците имат амбицията да следват големите образци, а не толкова да създадат нещо оригинално и непознато.
Средновековната книжнина е пряко свързана с християнската религия и нейния ритуал. Важно разграничение в рамките на религиозната книжнина е делението на канонична (призната от църквата) и апокрифна литература, към която се отнасят и книгите на еретиците, на първо място – богомилите. Книгите на еретиците са забранявани със специални законодателни актове (индекси) и поради това са запазени в малко екземпляри. За тях се съди главно по полемичните антиеретически писания.
Успоредно с религиозната книжнина се развива и светска, която е по-ограничена и има историографски, правен, естественонаучен характер. Средновековната книжнина е литература в един специфичен смисъл, различен от представите, изградени в Новото време. Основните жанрове на старобългарската литература са житието, похвалното слово и пр. Съществуват и отделни естественонаучни трудове, главно преводни. Важен, макар и не особено богато разработен дял е историческата книжнина, при която също доминират преводните текстове.
Сравнително по-разгърнати са различни други повествователни текстове, определяни и като белетристика. Една част от тях имат религиозен характер, напр. т.нар. патерични разкази, а други – светски – напр. преводите на Александрията.
Изследователите говорят и за старобългарска поезия и разграничават два нейни типа – декламационна и песенна. Към втория тип се отнася и най-богато развития жанр религиозен химн.
Началото на старата българска литература се свързва с делото на Кирил и Методий и техните оригинални и преводни произведения, сред които основно място заема превода на Библията. След смъртта им в българските земи пристигат техните ученици, които създават Преславската книжовна школа и Охридската книжовна школа. Друго важно явление в средновековната българска литература е Търновската книжовна школа, средищна фигура в нея е патриарх Евтимий. Последното значително средновековно книжовно явление е Софийската книжовна школа от ХVI в.
След падането на България под османска власт и особено след отнемането на църковната независимост българската литература губи поддръжката на държавата и на църквата и се променя значително. Рязко намаляват текстовете от високите жанрове, увеличава се дялът на народната (включително и апокрифна) книжнина, както и на фолклора.
Основни автори:
Други теми: Апокрифи
Нова българска литература Новата българска литература е литературата след Паисий Хилендарски Боян Пенев, История на новата българска литература, Посоки и цели при проучване на новата ни литература, LiterNet, 14 декември 2003 (Боян Пенев. История на новата българска литература. (Под ред. на П. Зарев и Ив. Сарандев). Т. 1, София, 1976).
През Възраждането (18 век – 19 век) Основна статия: Българска литература през Възраждането Виж още: Възраждане, Ренесанс, Възраждането: Стремеж и борба за независимост, Просвещение Възраждането е важен период в българската гражданска, културна и литературна история, това е периода през ХVІІІ и ХІХ в., то означава прехода от средновековното общество и характерната му култура към ново модерно общество, към изграждането на една нова култура. Възраждането отразява етап на духовен подем за българската нация, на стопанско развитие – развитие на занаятите и търговията, поставянето на основите на българското образование и образователна система, наука и т.н. Този преход към модерното, който се осъществява постепенно, но в същото време бързо, отразява развитието в западното общество през епохата на Ренесанса, макар и с известно закъснение. Възрожденските процеси сред българите се развиват по-късно не само спрямо западноевропейските страни (Италия, Франция, Англия, Германия), но и спрямо по-близки народи – Дубровник, Гърция. Относителното закъснение, така нареченото закъсняло-ускорено развитие е главната особеност на Българското възраждане, от която до голяма степен произтичат и останалите.
По-късната поява на Възраждането сред българите е свързана със завладяването на българската държава от Османската империя. Това довежда до унищожаване на аристокрацията и държавните и културните институции на България, до рязко свиване на високата култура, до упадък на образованието и разпадане на единството на обществения живот. Към това може да се прибави и липсата на ренесансови импулси сред османците. В допълнение към това роля играе и преместването на основните европейски търговски пътища от Средиземно море към Атлантическия океан, което поставя Балканите за известен период в периферията на европейския икономически живот.
Трети кръг от причини са тези от религиозно естество, и които произтичат от различието между католицизъм и православие. Самите ренесансови процеси възникват първоначално сред католиците, едва по-късно сред протестантите, и сравнително по-трудно се разпространяват сред православните християни, които са настроени подозрително към всичко, което по някакъв начин е свързано с католицизма.
За възникването на ренесансовия процес са необходими някои условия, наричани още фактори на Българското възраждане. По традиция обновителните процеси на Балканите през този период се свързват с икономическите и социалните промени в Османската империя, която губи военна мощ и е принудена да се отвори към Европа в икономическо и културно отношение, бавно и неохотно да възприеме стоковото производство и разгръщането на търговията. Това довежда до развитие на градовете и свързания с тях градски бит и градска култура, съдейства за разгръщане на контактите с другите европейски народи в сферата на образованието и културата.
Чуждите влияния също са разглеждани като един от факторите на Българското възраждане.
По време на Българското възраждане се разгръщат някои от основните процеси, познати от Европейския ренесанс. В обществото започват да се налагат белезите на капитализма, променя се съотношението между градската и селската култура, като градската разширява сферата на своето влияние. Доминиращата позиция на религията и религиозния светоглед е разклатена и оспорена от налагащите се светски възгледи за света и насочването към модерната наука. С известни уговорки и в българското общество може да се открие характерната за Ренесанса секуларизация, преминаването от теоцентризъм към антропоцентризъм и особено към национално самоосъзнаване. Това ще рече, че се извършват мирогледни промени, според които светът се осмисля преди всичко чрез понятията за ценността на отделната човешка личност и народността, а не на бога и религията. Средновековният универсализъм се разпада и бива заменен от поставяне на акценти върху различни по-малки цялости, на първо място – нововъзникващите нации.
И сред българите се изгражда нов тип личност, жадна да опознае света и да изпита всичко, което светът може да предложи и разкрие. Наистина при българските условия трудно може да се разгърнат в пълна мяра титанизмът, индивидуализмът, енциклопедичните интереси и крайностите, характерни за големите фигури на Европейския ренесанс, но подобни стремежи реално се създават и осъществяват, особено в контраст с предишните векове.
Отличителна особеност на Възраждането сред балканските народи е преплитането на ренесансови и просвещенски тенденции и особености. Думата „просвещение“ има две значения, които са свързани и имат цялостно значение за възрожденските процеси в България.
Едното значение е свързано с просветата – училища, учебници и пр., то е свързано с мястото, което се отрежда на науката в Просвещението, а именно на интелектуалното развитие е отдадено основно значение, а другото – с Просвещенската философия и представа за света, които стоят в основата на отхвърлянето на суеверията и въздигане на значението на науката, тези философски течения възникват в Западна Европа през ХVІІІ в., водещата роля тук е на философи като Волтер, Русо и Монтескьо. В Българското възраждане се откриват белези на просвещението и в двата смисъла на думата (характерно за Просвещението като цяло е неговата специфичност на национална основа, то се развива различно в отделните страни и сред отделните нации, и по тази причина има все пак относително различни национални характеристики David N. Livingstone, Charles W. J. Withers, Geography and Enlightenment (1999)), от една страна идеите на Просвещението се възприемат в България и определят представите на възрожденските просветители за света и тяхната дейност, от друга страна това е развитието на образованието, на книжнината и книгопечатането, както и появата на периодичния печат като важна част от възрожденските процеси.
Характерно за Българското възраждане е че основните му средища са извън териториите, населени предимно с българи. В началото те са в рамките на Османската империя – манастирите в Света гора и големите градове, на първо място Цариград. По-късно любознателни български младежи отиват да учат в чужбина (Русия, Гърция и другаде), където се свързват с български колонисти от по-старо време и оформят нови центровете на духовен живот. Друг тип средища възникват на първо място в Румъния, където емигрантите вдъхват нова енергия на по-старите общности от българи, изселили се по време на войните или по икономически причини. Така се стига дотам, че през ХVІІІ и ХІХ в. голяма част от българската литература се създава не само в чужди държави, но и в чужда културна среда.
Стремежът към политическа независимост и изграждане на национална държава е част от един голям процес, обхванал Европа през ХIХ в. Той е свързан с идеите на Просвещението, завладели континента през ХVIII в., и с войните на Наполеон. В резултат на тези два фактора в големите империи (Османската, Хабсбургската, Руската, Наполеоновата, Британската) възникват движения, които се стремят да извоюват независимостта на различни народи, които се чувстват онеправдани от съществуващата държавна система. На Балканите този характерен за цяла Европа процес се проявява най-рано сред гърците, техният пример е последван от другите народи.